МИСЛЕНЕТО НА НАШИЯ ВЕК носи отпечатъка на един светоглед, който наричаме „природонау­чен”. Прилагателното „научен” е станало крите­рий, с който се опитваме да измерим верността на дадено твърдение, теория или мисъл. всички ние мислим в научни категории, дори когато се отнася до области, които по същество нямат нищо общо с науката. Така до голяма сте­пен превръщаме науката в „религия”, без да осъзнаваме на­пълно колко противоречиво е това определение.

Целта, която преследва науката, е да проникне с мисъл в действителността и, изнамирай-ки закони, да въведе ред в многообразието от проявяващи се форми. Затова се съз­дават теории, които възможно най-пълно да обхващат действителността.

Всяка теория в момента на появата си отразява състо­янието, в което се намира съзнанието на нейния създател. С процеса на изследванията продължава да се развива и със­тоянието на съзнанието и скоро предишната теория започ­ва да изглежда твърде ограничена; появява се нужда от нова, по-широка теория и т. н. Стига се до задължителната закономерност, при която с прогресиращото разширяване на човешкото съзнание всяка теория рано или късно се надживява и отстъпва място на нови открития. 3ащото  днешната истина е утрешната грешка.

Един поглед към историята на науката може по впечат­ляващ начин да потвърди това. Историята на науката е история на човешките грешки. Нямаме обаче причини да се срамуваме от този факт, защото Всеки знае, че човек се учи най-добре от грешките си. Гротескна е само абсолют­ната сигурност на всяко ново поколение, че заблудите са съ­ществували единствено в миналото. Затова и нищо не мо­же да разтърси дълбокото му убеждение, че сега е намери­ло абсолютната и окончателна истина. В това отношение фанатичната вяра в науката с лекота превъзхожда която и да било религиозна секта.

Отношението към хората, които с възгледите си пос­тавят под съмнение „общовалидната истина” на времето, също показва поразителна прилика с религиозния фанати­зъм. Една от основните човешки слабости е, че човек фик­сира мисълта си върху нещо и после до края на живота си с всички сили защитава собствената си гледна точка. Така науката само влиза в дисонанс с (подозрително) шумното подчертаване на своята обективност.

Науката започва своята работа с изследването на види­мия външен свят. За нас външният свят се проявява като материя и затова науката нагажда работния си метод към условията на материята. Това със сигурност е правилно, но остава правилно само дотогава, докато наистина се изслед­ва единствено материя. Получените резултати в най-доб­рия случай са валидни също само за материята. Тук се сблъскваме с двете основни грешки, които ни дават осно­вание да се усъмним в състоятелността на претенциите на науката, която смята себе си за единствено оторизирана да изказва мнения:

1. Работният метод на науката съзнателно е настро­ен към изискването да се изследва материята. Днес то­зи метод несъзнателно се използва и разширява дори в об­ласти, които не е задължително да имат нещо общо с ма­терията.

2. От споменатото в точка първа се вади заключение­то, че може да се борави единствено с материя и че само тя подлежи на измерване, че извън материята не може да има нищо друго.

Този омагьосан кръг може да се разкъса само, ако разбе­рем ограничеността на собствените си методи или ако приложим към нематериалната област адекватни, необи­чайни за научното мислене методи. Изглежда, че вече е вре­ме за подобна стъпка, защото навсякъде се множат гласо­вете, които не желаят повече да признават науката за единствено оторизирана да се произнася върху действителността. Основанията, оправдаващи подобна стъпка, биха могли да се потърсят и в следните въпроси:

Въпреки несъмнените й успехи в техническата област, направила ли е науката човечеството по-щастливо?

Може ли науката да помогне на човека да реши пробле­мите си?

Може ли науката да отговори на най-съкровените му въпроси, идващи от това, че „е човек”?

Вървяло ли е развитието на човешкото съзнание в крак с външните прояви на техническия прогрес?

Отговорите на тези въпроси са еднозначни и разочаро­ващи - успехи липсват.

Колкото повече помощни средства изобретява човекът, за да пести време, толкова по-малко време има. Така нарече­ната модерна медицина не може да намали заболеваемостта дори с един процент. Нека не се заблуждаваме от статистики, които доказват спад на инфекциозните заболявания или на смъртността сред кърмачетата, без обаче да споменават разпространението на кои болести е нараснало за същия пе­риод от време или какви нови болести са се появили.

Медицинските статистики имат смисъл, само ако из­числяват „заболеваемостта” като такава, а не ако се от­насят до отделни нейни форми на проява. Днес сме свиде­тели на огромно нарастване на психическите заболявания, които все още не успяваме да потиснем така успешно, както някои соматични симптоми.

Казаното дотук няма за цел критика спрямо науката. Искаме само да изясним необходимостта, както и основа­нията ни за това, по-нататък да се обръщаме към друг, понякога диаметрално противоположен на научното мис­лене метод, който определяме с понятието езотерика. До голяма степен това понятие е идентично с други опреде­ления - тайно учение, учение за мъдростта, окултизъм и т. н. Повечето асоциации, свързвани открай време с тези понятия, обаче са погрешни и задача на настоящата кни­га е стъпка по стъпка да въведе в мисловната система на езотериката.

                                                       Съдбата като Шанс

                                                                           Торвалд Детлефсен